Още нещо за спининговите въдици

Предполагам, че няма колега, изкушен от магията на риболова, който да не помни приключенията от своето детство, свързани това прекрасно хоби. В него всеки откриваше вселени от тайнства и условности, които само засилваха харизмата му, дори и тогава неосъзната. Съмнявам се обаче някой да е изпитвал дълбоки терзания относно характеристиките на оборудването си, което най-често се изчерпваше с бамбукова или стъклопластова въдица, използвана за „всичко“. В своето блажено неведение приемахме съвсем естествено тези атрибути – просто като помощни пособия, инструменти, водещи към голямата цел – да хванеш риба. Сам. И когато това се случеше, в бучащата от вълнение глава не намираха място никакви материални аспекти на риболова.

Оттогава „изтече много вода“ – станахме по-големи (дали по-добри?), бамбуковите и стъклопластови въдици, с които споделихме толкова надежди и хубави моменти, се превърнаха в анахронизъм, потънали в забвението на Лета. Или в откровена досада, в случай, че се стоварят неочаквано върху нас в мазето…

Науката и техниката също не останаха на едно място – появяващите се на бял свят авангардни материали съвсем естествено намериха място и в необятната индустрия, свързана с производството на риболовни уреди. Споменаваният в началото на деветдесетте години със страхопочитание „карбон“ (същият той графит, въглерод и дори диамант, шеговито поднесен в най-различни алотропни форми от Великия творец – Природата) се настани категорично на лидерското място и с еднакво настървение обсеби въдиците от най-висок до откровено посредствен ценови клас. Сега го приемаме за даденост и очакваме да ни „даде“ нови възможности срещу претенцията да е „камъка“, върху който е съграден „храма” на съвременния риболов. Понякога оставаме презадоволени, друг път – разочаровани. Дали очакванията ни са прекалено големи, или просто не знаем какво точно ни е нужно? И дали такъмите сами по себе си ни правят по-добри риболовци?

След този кратък (и надявам се не съвсем досаден) увод, нека разгледаме накратко устройството на спининговите въдици. За удобство ще приемем, че говорим за карбонови такива, и ще се ограничим с тях, за да не превърнем темата в „паметник неръкотворен“ или… мавзолей, в който да почиват едни добри намерения…

Всяка пръчка се състои от ръкохватка, макародържач, водачи (с общото название фурнитура) и бланка (колена). И докато първите три компонента са само допълнения (в никакъв случай маловажни), „душата“ на това пособие, дори и на закупеното от битака в събота, е стаена в бланката. Някога тя беше плътна и изработена от дърво или стъклопласт (в по-добрия случай), а в резулатат – тежкa, грубa, нечувствителнa и инертнa.

И тогава на сцената излезе графита. Той предложи по-ниско относително тегло и твърдост, и въведе нови стандарти в чувствителността (като съвкупност от визуално проследяване и усещане за случващото се с примамката при риболова), която в спининга е опредeляща. Съвременните бланки са кухи, тънкостенни и леки, с всички произтичащи от това предимства – пълна противоположност на изредените по-горе недостатъци, характерни за фибростъклото. За да сме коректни обаче, трябва да кажем, че в момента технологиите и материалите позволяват да се правят и „стъклени“ въдици, напълно сравними с карбоновите.

Много колеги имат съвсем бегла представа как се създават тези на пръв поглед елементарни „тръби“. Общо взето, за всички се използва един и същ метод – парчета плат се навиват около метална основа с определена коничност, която се нарича мандрел. Именно това специфично оформление на „калъпа“, означаващо се като taper, определя в огромна степен поведението на бъдещата въдица и за него ще стане дума по-късно. Платът представлява нишки от въглерод, импрегнирани със специфични термореактивни смоли и полимери. След навиването, те се пристягат спираловидно с целофанова лента (за да не се развият), поставят се в пещ, където се подлагат на определен температурен режим и… това е раждането на една карбонова бланка. Но и точно тук започва разликата между добрите и останалите (нека ги наричаме така) колена.

Ще започнем оттам, че при качествените продукти самите мандрели са специфични, проектирани с цел постигане на определена геометрия на въдицата. Нерядко те се патентоват, именоват се и се пазят грижливо от фирмите – производители, като обект на авторски права и ноу-хау. Самите платове от своя страна не са просто някакви абстрактни парчета материя, а грижливо подбрани и изрязани по шаблон карбонови тъкани, със стриктно определени характеристики на вложения материал, които се подреждат в строг ред, съотношение и ориентация на влакната. В процеса на втъкаване се използват и части от стъклопластов плат в определено количество (наречени scrim), придаващи допълнителна здравина на бланката. Тъй като той е по-тежък от графита, това съвсем естествено рефлектира и върху масата на крайния продукт. Този въпрос винаги е тормозил производителите и на съответната цена се предлагат продукти, изработени без участие на стъклотъкан, като например първопроходецът в тази област „G.Loomis GLX“.

Сега органичната и неорганичната химия предоставят авангардни нови материали на въглеродна основа, което позволява на производителите (пак повтаряме – на съответната цена), да предлагат изделия с претенцията да са 100% карбонови. Нерядко в каталозите на квалитетните японски фирми (дори и произведени по лиценз в Китай, Тайван и Корея) срещаме означения от сорта 90, 95 и даже 100% карбон. Които обаче имат смисъл и са гаранция за високи показатели, за разлика от телескопчето на комшията с горделив надпис „100% High Mixed Pure Carbon“.

Именно горните детайли отличават добрите въдици от останалите, при които се използват посредствени карбонови платове, често с неуточнени и вариращи показатели в отделните партиди, които са по-дебели, груби и естествено – евтини, а това позволява да се навиват бланки с по-малко слоеве (и разход на материал), но с произтичащите от това слабости.

Христо Мурджеев

Тази статия е разделена на три части:
Още нещо за спининговите въдици (част 2)
Още нещо за спининговите въдици (част 3)